бял

вълчицата беше уморена. уморена от твърде много битки. уморена от твърде много капани, които не е усещала и виждала навреме. уморена от инстинктите си и твърде дългото сдържане на всички естествени пориви, така присъщи за нея, но не и за глутницата й, за която цвета, с който беше родена тя, беше странно и неприемливо отклонение. а тя беше уморена. да бъде най-ловката и бързата, заради проклятието на искрящо белия си цвят, и в името на успешия лов, да бъде силна и устойчива на всякакви бури, пак заради това ужасно, искрящо, отвратително и студено бяло, което я обгръщаше откакто се помни. беше уморена. понякога й се искаше просто за миг да може да полегне, да положи муцуна върху сгънатите си лапи и само за малко да се отпусне. да се наслаждава на тишината и спокойствието, без да се ослушва, без да дебе, без неволно да души въздуха следите, които носеше по пътя си. искаше й се понякога и тя да може да се слее със златисто кафявото на своите братя и сестри, за миг да остане необезпокояваа като камък, невзрачен и невидим сред цялата пъстрота на гората. искаше й се поякога и тя да може да тича свободна и да намери своето място, където да вие необезпокоявана, когато странното небесно светило се появяваше в някои избрани нощи от месеца. искаше й се да престане да бъде нащрек… за посоката на вятъра, за опасни шумове, дори за настроенията на глутницата – дори да бяха братя и сестри, тя знаеше, че проклятието, с което беше родена, за тях беше нещо плашещо и непознато, и въпреки, че имео заради това тя се стараеше да бъде най-добрата в колективния лов и беше добър убиец, също така усещаше, че именно силата и бързината й можеха да изплашат някои от сестрите й, защото тя беше по-силна от повечето алфи. не искаше да е такава, икога не бе желала това, едиственото, за което мечтаеше, е да бъде оставена на мира, да живее така, без да се доказва всеки ден заради това, че е различна. тя с носталгия си спомни онези сякаш тъй далчни времена, преди толкова много лунни, че вече не помнеше аромата на сменящите се дни, когато везапно върху гората започна да се сипе нещо… странно. малки, бели като нея, лудуно студени пухчета, които падаха отгоре, тацувайки във въздуха като пеперудки и жилваха с мимолетния си студ, падаха безспирно, носейки след себе си още повече студено, и скоро цялата гора беше покрита със странното, студено, пухкаво и бяло нещо, върху което всички следи личаха ясни и съвършени. спомни си колко щастлива се чувстваше тогава, като невидима, можеше да прави всичко онова, което за брятята и сестрите й беше толкова рутинно и обикновено ежедневие – да се прокрадва, да следи и да търси, да се крие, да прави сложни, завъртени пътечки със собствеите си стъпки, които правеха толкова трудно проследяването й, още по трудно, защото сега света беше бял като нея, а тя за няколко щастливи седмици забрави внезапните, бързи и изнурителни атаки и бяг, които се случваха, когато жертвата й забележеше искрящата й козина. беше толкова щастлива тогава…

лек, но студен полъх на вятъра наруши спокойствието й, и тя надигна муцуна от лапите си, поглеждайки тревожно назад… за миг се спря неподвижна от приливната вълна на топлина и нежност, която почтия събори и накара сърцето й да порпусне един удар. ако можеше, сигурно в този миг по лицето й щеше да се плъзне топла, нежна и тиха усмивка на безкрайна обич. тя тихо пристъпи навътре в ниската пещеричка, където в дъното на топлата, уюта бърлога се гушеше малка, рошава, светлосива топчица. малкото й. нейното малко, което спеше дълбоко, скрило муцунка в смешите си, рошави лапки. мъничкото й кутре, нейната рожба, заради която всичко друго губеше зачеие, заради която трябваше да бъде силна и бърза, забравяйки собствените си белези и рани. мъничко, мъжко кутре, с палав, но упорит и твърд поглед в игривите така светложълти очи, поглед, заради който тя беше сигурна, че някой ден ще стане велик алфа. тя леко пристъпии напред и муцуната й нежно се адвеси до меката, пухкава козина на вратлето на нейното малко. тя беше добър ловец, бягаше много бързо и беше най-силна в глутницата, но никога досега не беше имала малко, а инстинктите й говореха, че това мъничко създание, което беше излязло от нея, е истинският симсъл а съществуването й… и понякога причина за много стподавен, нечут вой. тя се доверяваше на истинките си, на странното, почти свръхестествено усещане, което понякога чувстваше зад клепачите си, когато играеше и учеше сина си на изкуството на оцеляването. понякога, обаче, забравяше болезнения факт, бе беше бяла, че беше толкова различна от всички, които позаваше, а това я караше понякоа да се пита дали инстиктите й не я подлъгват, дали не греши… тя притисна муцуна в топлото телце, затваряйки очи заради още еда болезнена мисъл – малкия все още носеше светлосивата си, по бебешки пухкава, рошава козинка.

но тя забелязваше как под бебешкия пух прозира истиският цвят на сина й.

бял.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s