майка-пич или привърза родител

адски се нервирам, когато отвсякъде, непрекъснато ни се вменява, че за да бъдем еди какви си, то трябва да направмим еди какво си. че, примерно, за да бъда харесвана, секси мацка, се подразбира, че трябва да съм кокетна, соанирана до невъзможност, с перфектно тяло, качена на високи токове кифла, която мърка и се глези пред мъжете, гледайки света над ръбовете на грамаданските си тъмни очила. примерно. да, но наша милост се различава на километри от кльощавия, анорексичен модел за красота и женственост, така прекрасно вменен ни от медиите и от хилядите тъпи женски списания! аз съм дълга, широкоплещеста мадама, която отгоре на всичкото има наглостта да бъде и с широк ханш и талия като на оса, косата ми вижда фризьор сигурно веднъж годишно, но е страхотна, не се вманиачавам по гримове и козметики, и въпреки изваяните си, дълги крака, поли почти не признавам, а предпочитам да джиткам в дънки или комбатки. женското лигавене и маниерничене така и не успях да го усвоя – говоря направо, гласът ми е плътен, когато кипна – а кипвам лесно – крещя и псувам, разказвам мръсни вицове, предпочита(х)м стрелбището или бънджи-площадката пред магазините и козметичните салони, вместо да се лендзя пред тати и мъжа до себе си, предпочитам да бачкам и да изкарвам кинти, имам малко повечко мускули, отколкото е присъщо за жена, и, о, светотатство, справям се чудесно с винтоверта на мъжа ми, когато ми се налага, но пък за сметка на това, в шиенето и плетенето `ич ме няма. както се изрази мой приятел преди години, не съм принцеса, а жената-пич. и въпреки, че едва ли след мен подсвиркват таксиметровите шофьори, се чувствам адски добре в кожата си, защото знам, че съм красива, защото знам, че сексапила ми е в онова пространство, което се намира между ушите ми, защото мъжете, които са около мен виждат първо личността, а не мацката със спортното тяло, и в крайна сметка, като се заговорихме за мъже, знам, че ХУ-хромозомните синове адамови наоколо ми са съвършено наясно, че могат да разчитат на мен като на друг мъж за каквото и да било, защото съм от хората, с които можеш да крадеш коне, но въпреки всичко, аз все пак оставам и красивата жена, ако и да не се вписвам в общоприетите правила. туй то, и точка по въпроса! и, не мога да си изкривя душата, но преди да се омъжа обожатели далеч не ми липсваха, колкото и нескромно да звучи.

същата работа е и с принципите на родителството и майчинството.

отвсякъде, независимо под каква форма и как, все някой вменява как трябва да се гледат деца – независимо дали ще са майки и свекърви, доктори и педиатри, вездесъщия спок или който и да било друг! за да расте щастливо и спокойно дете, трябва да се прави еди как си!!!

да-а-а-а-а-а… за да имаме Бóромир, и двамата с мъжа ми минахме през дантевия ад. както е ставало въпрос тук, имах една неуспешна, но адски желана бременност преди, възстановяването не, ами възкръсването направо от която отне доста време – не чак толкова физическото, колкото емоционалното такова. не ми се искаше да се събуждам от упойката тогава, заклевам се! само жена минала през подобен кошмар ще ме разбере за какво говоря, и, не, не ме е срам да призная, но бях стигнала до много тежка депресия поради това. хиляди изследвания и питания, установи се, че имам автоимунно заболяване, година и нещо терапия, и адска потиснатост от това, че аз, която съм здрава като скала, ще пия хапчета до края на живота си – понякога и с променлив ефект. когато забременях с малкия принц, девет месеца бях не на нокти, ами направо висях от тавана, и въпреки, че карах изключително лека бременност, само аз си знам какво ми е било преди всеки преглед и консултация, докато родих сина ни. детето ни е не желано, ами свръх-желано, и не обичано, а направо обожавано! и едва ли има човек въобще, който да му мине през акъла, че майка, която е искала децата си, няма да мине и през иглени уши, само и само за да бъдат те добре. самата аз, още когато видях двете чертички на теста за бременност реших, че детето ми никога няма да почувства липсата ми, че няма да го възпитавам по хладния начин, по който са възпитавали моето поколение, и че дори и да прави задни салта с двойни винтове и да се катери по стените, искам само да е здраво и щастливо. нямам си на идея кой точно болен мозък е измислил теорията с оставянето на детето да плаче, невзимането на ръце и всякакви такива простотии, но вътре в себе си реших, че при мен тая няма да я бъде.

но, мама му стара, все пак! независимо колко силно си желала детето си, независимо колко дълго си го планирала и очаквала, в момента, в който поставят мъничкото, безпомощно върдзопче в ръцете ти осъзнаваш колко не си подготвена да бъдеш майка, независимо от всичката литература, която си изчела, независимо от инстинктите, които започват да работят в теб, независимо от целия свят. луташ се, питаш се, търсиш, правиш проби, правиш грешки, чувстваш се несигурна в себе си, непрекъснато се притесняваш и се питаш дали постъпваш правилно или грешно, самообвиняваш се, ако нещо не е наред… и не защото не ти пука, а защото ти пука твърде много, понякога търсиш помощ, и понякога биваш още по жестоко объркана от къде добронамерени, къде откровено глупави съвети на кого ли не.

безумно щастлива съм. по-богата съм от господ, защото сина ми ме прави смислена и цяла, и нищо друго няма значение, сравнено с факта, че сме дарили живот на това прелестно същество. но само аз си знам през какво минавам понякога в стремежа си да отглеждам добре детето ни!

мислех си, че принципите на привързаното родителство ще ми паснат изцяло и ще допаднат на моите инстинкти, но се оказва, че съм грешала. прекаления светец и богу не е драг, според мен! да, аз заставам твърдо зад идеята, че родителя трябва да откликва на нуждите на детето си по максимално най-добрия начин – защото смятам това за правилно, и защото така аз съм решила, а иначе, нямам си идея доколко обгрижването и вниманието в ранна бебешка възраст формира характера на човек като порасне. мисля, че по-нататъшното възпитание е доста по-важно. виждам нагледния пример почти всеки ден пред очите си – двете ми племеници-близначки са коренно различни една от друга. когато бяха бебета, малката непрекъснато плачеше, непрекъснато беше в ръцете на някой от нас, а всички ние се чудехме какви маймунджилъци да измисляме, само и само за да я успокоим. беше голяма глезана като дете! другата пък беше егати непукиста – спеше, ядеше и не й дремеше от нищичко, дори не искаше да я гушкат и лигавят. е, днес резултата, 17 години по-късно, е не такъв, какъвто трябва да се очаква! малката ми племеница, противно на всякаквите очаквания от привързаното родителство, е едно изключително красиво девойче, което, обаче, има доста ниско самочувствие заради хиляди неща, на моменти е твърде плаха и меланхолична, свитичка, социалния й живот е доста затворен и споделя само с мен. другата пък продължава да бъде непукиста, който беше като бебе, и, в общи линии, започнала е да ги върши едни простотии, заради които ми се иска да я хвана, да я сгъна на коленце и да й тегля един здрав тупаник като профилактика и загрявка за боя, който ще й хвърли баща й в най-скоро време! ето – коренно различни една от друга – едната гледана по привързаното родителство, другата по спок, да речем, близначки, при това, но различни като слънцето и луната. (което не ми пречи да обичам еднакво силно и двете). и какво правим от тук нататък???

ако върл радетел на ПР погледне мен, сигурно ще ме отсвири и заклейми като най-най-най-лошата майка евър – барабар пена с мъжете и тя, нали. не само, че родих със секцио (причините за което са ставали ясни тук), но и не допуснах мъжа ми да присъства на операцията, малкия е на изкуствено хранене, защото не можах да го кърмя повече от седмица – при това как само ние си знаем, не спи в едно легло с нас, а в кошарка до мен, през деня бива оставян сам в детската си стая, вози се в количка, вместо да го нося в слинг, а понякога, след всичкото гушкане, хранене, сменяне на пелени, гимнастика и песнички и детето все още е неспокойно, майка му иска да си удря главата в стената, защото дечо все още плаче, нещо му е некомфортно, а тя не може да усети и разбере какво!!!

пълна съм с хиляди въпроси и тревоги в желанието си да бъда добра майка на детето си, и понякога се обръщам буквално на роб на мъничкия принц, само и само да му е комфортно и да е здрав. и не, че се оплаквам, но наистина понякога само аз си знам какво ми е… изстрадах адски много фактът, че не можах да кърмя детето си, честно! а навсякъде почти – било по форуми, било по градинки и паркове – се сблъсквам с мами, които кърмят, та пушек се вдига! хващам се, че понякога се свивам притеснено встрани, и, едва ли не, ме е срам, задето съм допуснала да се стигне до шишето и бибероната, въпреки, че причините бяха твърде гадни и прекалено независещи от мен, за да ми минават такива самообвинения през главата. ама на – привързано родителство, майка, да откликваш на нуждите на детето си, в това число – и кърмене до `мнайсет години като крали марко! понякога адски се потискам от лафчетата за изкуственото хранене – ами то са шишета, стерилизатори и биберони, затова по-добре кърмете! ами естествено бе, болни мозъци нещастни, коя майка не ще да си кърми детето, но след като НЕ МОГА, как да го направя?! и как да се чувствам адекватна, щастлива и спокойна мама, когато на изкуственото хранене все още се гледа като на престъпление срещу бога?! а може и прекалено крайно да се изказвам, кой знае, но просто така се чувствам. истината е, че и в АМ има своите предимства – знаеш колко детето ти яде, както и какво. но, тук бих казала, че на кърмекщите майки им е сравнително по-лесно, наистина – так, бебето на цицата, то си суче и хич не му дреме, пък като се наяде, само ще се извърне и туй то. няма ги притесненията дали предлагаш на детето правилната доза, дали яде достатъчно или му е малко, дали яде точното мляко, дали поема достатъчно течности, щото не омбича особено водата, дали ще имаш време да подготвиш шишетиите до следващото хранене, или мъничето ще се разплаче, настоявайки за твоето внимание, ама как да го гушнеш баш в момента, привързана родителко, когато просто трябва да оправиш въпросните джаджи за хранене, азма не си успяла, щото хлапето е в купонджийско настроение и не му се спи? дали не го прехранваш или няма да му докараш зверски колики, защото изкуствената храна по-трудно се смила, ама как да пренебрегнеш ядосания, гладен плач на мъничето, което хич не признава три-часови режими, а е гладно като змей и иска да яде когато му е кеф на него, а не на часовника ти?! и тутакси ти минават какви ли не мисли и притеснения през главата… слушала си какви ли не истории за рахити и болести, за дефектни адаптирани млека, почваш да търсиш информация из нета, обаче там е пълно с щастливо кърмени дечурлига, което те скапва още повече, питаш педиатъра си, който ти дава отговор, обаче детето е на друго мнение… и лудницата в главата ти се заформя със страшна сила. да, аз се опитвам да съм привързан родител, що се отнася до храненето, но как да реагирам на плача на детето си, което все още е гладно, а не бива да му предлагам прекалено по-голяма доза мляко от тази за вързрастта му, защото риска от прехранване не е шега работа, пък на него му се хапва и това е положението??? ето я поредната стена която трябва да строша с главата си…

другата проклетия, която ме нарани адски много е носенето в слинг (пък и с кенгурото нещата са същите). за мен не би имало нищо по-готино от това да се разнасям навсякъде с малкия, да го чувствам до себе си, да не се притеснявам дали шибаната количка ще се побере в асансьора, кога е буден, дали му е топло, кога ще се разплаче от глад или защото е мокър. и, не на последно място, колко хубаво би ми било да съм непрекъснато с момченцето си, но и да ми остават свободни ръце! вярно, родител-родител, няма нищо по готино от това да гушкаш детето си и да му се радваш, но понякога, с извинение към всичкото привързано родителство, просто не ми остава силица, а трябва да свърша още сто други неща до следващото хранене на малкия, на който му е адски кеф да гледа света от ръцете на мама. е, ще си кажете вие, ми що не го носиш детето в слинг или кенгуро??? ами, защото малкия не ще!!! не обича да се чувства вързан, обича да се намества така, както на него му е удобно и в общи линии, подозирам, че има таралежи в памперсите, бог да го благослови! опитам ли да го сложа в някое от въпросните проклетии, успявам за малко да го удържа до себе си, след което настава скандал до небесата, защото на малкия просто не му е удобно и точка по въпроса! обвинявам пак себе си, явно нещо не правя както трябва, ако и по въпроса изчетох какви ли не сайтове и форуми, дори се консултирах с майсторка на слингове и имам цели два модела – детето не ги ще. сега, вярно, че не от първия път става и си трябва и търпение, и умение за тая цел, но ето го противоречието – насилвам и изнервям детето си, докато се опитвам уж да го приуча на нещо, което ще е полезно и за двама ни. и какво да правя от тук нататък? продължавам да нося малкия на ръце и да го возя в поршето и това е то положението…

колкото до оставянето сам – хм, имам своя теория по въпроса. не знам дали съм добра майка или не, дали постъпвам правилно или грешно в действията и разсъжденията си. не само, че обичам детето си. колкото и смешно да се стори на някого, но аз и уважавам сина си! въпреки всичките глупости, че е бебе и не разбира, възприемам рожбата си като мислещо, чувстващо създание със свой характер. и интелект! гласът ми става изключително нежен, когато говоря на сина си, но, каквото и светотатство да извършвам, признавайки този факт, разговарям с него като с възрастен човек. така, както говоря с баща му. обяснявам му как се чувствам, какво ще правя, как ще прекараме деня си и прочее неща. нямам представа дали така трябва да се отнасям с двумесечно бебе, и си отнасям бая проклетия от страна на бабите заради това, че не се лигавя с малкия и не говоря на бебешки, но някак си, не мога да си изкривя езика и да говоря с онзи дразнещ, идиотски фалцет, който възрастните използват в общуването с мънички деца. е, не крия, че и аз имам своите хитови моменти, в които от `ваше величество` и `принце` минаваме на неописуемо лигавене, но ми харесва идеята, че малкия усеща вибрацията на смисления говор и реч, отколкото `бабинко-мабинко` и `отю-ботю-парапотю`, примерно. още повече ми харесва идеята, че той разбира и реагира на това, което му казвам! по същия намин реагирам и когато го оставям сам във времето за спане – ако не е заспал в ръцете ми, което е прекрасно, го оставям в креватчето, говоря му, милвам го. старая се да покажа, че съм наблизо, че ако има нужда от мен, аз ще дойда веднага, че няма да го оставя никога, но че ще има моменти, в които ще остава без мен. и въпреки това, аз винаги ще бъда наблизо за него – дотогава, докогато има нужда от мен. много близо. на един дъх разстояние. ако синчето ми не плаче, няма някакъв дискомфорт и не настоява за моята компания, не виждам нищо лошо в това да го оставям да се занимава сам. мисля си, че по този начин ще се научи на самостоятелност. да разчита на себе си, но да има сигурността, че когато има зор, аз ще съм до него. безусловно и с всички сили. и смятам, че постъпвам правилно – самата аз бях твърде, прекалено обгрижвано дете, до такава степен, че чак се вманиачаваха нашите, за да се стигне до там, че едва изчаках да стана на 18 и да се изнеса от вкъщи, опитвайки се да се уча на самостоятелност. не искам подобно нещо да се случи и със сина ми. ще се постарая да възпитам момче. ще се постарая да бъда майката-пич, която учи детето си, че `момчетата не плачат` е пълна простотия, но че ако някой удари едната му буза, той обърне другата и пак му посегнат, тогава има правото да спука от бой този, който е замахнал. че смирението е нещо хубаво, но не и прекалената скромност, която не води до нищо добро. че ожулените колене са част от нещата от живота… сигурно аз ще съм тази, която ще рита топка с детето си и ще се боричкаме като лъвчета на спалнята, а мъжа ми ще е творческата част от семейстовото, учейки сина ни как се държи четка и длето. нямам представа какво ще се случи в идващите години… но, сега не виждам нищо лошо в това да оставям малкия сам за известно време. с което хвърлям още кал по себе си, може би, бидейки не достатъчно привързан родител…

ех… имам още много нещо да казвам, доста горчилка ми се е насъбрала в гърлото напоследък, но пък има някои неща, които ще спестя както на себе си, така и на теб. има моменти, наистина, в които всичко е наред, на една боя от съвършенството. има моменти, в които хармонията просто избягва през прозореца, а аз се чувствам супер-безсилна… няма ден с ден еднакви, няма универсална книга, която да те научи как да бъдеш отговорен родител, такъв филм просто не съществува… единственото, което е безусловно сигурно е, че децата са дар от бога и съдбата, и въпреки, че понякога сме изпотрепани от умора, притеснени, изнервени и често тихо плачейки на тъмно в банята заради неподходящо подметната дума, няма нищо по-хубаво от това да бъдеш родител.

пък дали си привързан или не – мисля си, няма никакво значение. защото прегръщаш, обичаш, целуваш децата си и ги пазиш от всичко лошо на света…

толкова от мен.

и, моля те, не се колебай да коментираш точно този постинг – уверявам те, мнението ти е важно за мен, дори и да ми кажеш, че наистина съм патка, която твърде лично приема някои неща навътре…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s