тухла от стената на деЦката

признавам си честно.

никога не съм таила особен респект към училището. вероятно, заради това ми твърдение много мои познати за миг биха си ме представили разпната между четири коня, но не мога да си изкривя душата, и да кажа, че имам особено приятни спомени от години в, хм, институция, направо клеясала от догматика и рутина. не съм правила простотии и ексцесии, бях егоцентрично и затворено хлапе, почти пълна отличничка, без да се напъвам особено, а не завърших с пълна шестица не заради друго, ами щото математиката и химията ми куцаха сериозно. винаги съм знаела, че от мен лекар няма да стане, в крайна сметка. но, колкото и искрено да ненавиждах предмета, толкова обичах и наистина уважавах учителя си по математика!!! беше строг, но справедлив, беше си поставил за цел да ни накара да мислим и да видим логиката и красотата в математиката, и, за разлика от достатъчно други мои учители, чийто артистичен статус им отреждаше челните места в класациите по любимост на целокупното гимназиално войнство,  въобще, ама въобще не се впечатляваше от четкания и сладурести, лигави муцунки. от друга страна, колкото и да беше строг, не беше садистичен злобар, както някои наистина гадни копелета в гимназията, за които парчето на `флойд` `тухла в стената` би било длъжностна характеристика. просто човека искаше да ни научи – не само на математика конкретно, а да мислим – рационално и логично, и ако има нещо, с което да запомня гимназията наистина с добро, то това беше именно този човек, ако и с алгебрата да не се долюбвахме особено. нямах търпение колкото се може по-скоро да завърша и да се махна от училище!

а една от причините за крайно неприятното ми и негативно отношение към `даскалото`въобще (ако и иронията на съдбата да се стече така, че по образование да съм именно учител!!!) беше първата ми, най-началната, най-детската учителка от първи клас. смятам, че именно най-първите впечатления на детето от училище и учители опеделят бъдещото му позитгивно или, не дай боже, негативно отношиение към училището. моята учителка беше жена на средна възраст, много красива, със студени сини очи и бяла като хартия кожа, дръпната и строга. не се свенеше да ни крещи както си иска, както и да  толерира някои избрани дечица, които се бяха превърнали в нейни любимци, незнайно по какви критерии. всеки път, като ме погледнеше, имах чувството, че ме гледа змия. а аз далеч не бях нейната любимка, колкото и да се стараех. вечно бях обект на назидание за другите деца! спомням си, че често боледувах и отсъствах доста, но майка ми не ме жалеше вкъщи и наваксвах сериозно изпуснатия материал, заедно с допълнителни задачки, които мама въобще не ми спестяваше. но в училище, излизаше, че все моите ченгелчета бяха най-криви, чертичките ми пък все не бяха тамън, но пък, за сметка на това фактът, че четях гладко (умение, което бях усвоила наистина малка и което съучениците ми от първи клас тепърва се справяха под вещото ръководство на моля другарката) ужасно дразнеше учителката ми и често се оказвах с наказания в заниманията по четене, просто защото бързо си изпълнявах задачките и скучаех. вероятно, за нея е било далеч по-лесно да ми тресне някоя голяма черна точка, за да ме мотивира по нейния си начин, но всъщност много ме скапваше. по-лесно, отколкото да ми намери друго занимание, с което, разбираш ли, да се развивам. вероятно, съм й съксала наистина сериозно нервичките на тая жена, защото в славните времена на комунизма на отклонението от нормата, дори и в положителна посока,  не се гледаше никак с добро око, (освен ако не е изрично одобрено от партията, нали) защото това би изисквало ресурси и време, които щяха да отклонят вниманието от тренирането на останалите роботи, и, не дай си боже, да се случи някой да вземе да активира самостоятелното си мислене!!!!

не обичах началното училище, не обичах и гимназията, както ти стана ясно. трудно виреех в среда, в която подмазвачеството просперираше, за сметка на реалната оценка а качествата ти. до такава степен ми бяха писнали, че не отидох на собствения си абитуриентски бал, а заедно с няколко луди ентусиасти отидохме на екскурзия до виена. успях да се отпусна едва в университета…

та, ако си стигнал чак до тук, благодаря ти много. но това е само интрото.

а причината да избълвам всичко това (заедно с още много), е,  че сега самата аз съм родител. и се оказва, че далеч не съм догматичния родител, какъвто се предполагаше, че трябва да бъда!!!  аз предпочитам да вземам детето си на сериозно, като малка личност със собствени мисли, разсъждения, интелект, опит и изводи за живота и вселената, вместо като малко нещо, което трябва да бъде дресирано както е удобно. предпочитам да коригирам, вместо да налагам. харесва ми да разговарям с детето си като с равен, да му обяснявам кое е редно и кое не, харесва ми да изслушвам всичките му детски проблеми и да търсим заедно решенията, и дори, когато не съм права за нещо, се извинявам! смятам, че така е възпитателно. че така нагледно се усвояват основните принципи за редно и нередно… предпочитам да наритам както подобава чудовищата изпод леглото, вместо да трясна вратата на детската и да проточа с досада: `айде заспивай вече!`, защото знам, че торбалан съществува, но предпочитам да оставя сина си да израсте сам до извода, че не си струва да се вярва в него. предпочитам когато видя ожулено коляно, да целуна раната, да хвана болката в ръце и да я издухам в неизвестна посока, вместо да изстрелям: `нищо ти няма, аре, стегни се, че си мъж!` така смятам, че детето се чувства наистина разбрано. че възрастния срещу него… ами, струва си да му се довериш и за по-страшни неща! така съм решила за редно. така смятам, че е правилно! едно дете заслужава, има нужда от магията на детството си, скрита в чудовищата зад гардероба, в играчката, която оживява нощем и му разказва приказки, чути само от него, във вълшебната гора, населена с чудни феи и приказни създания! и аз приемам насериозно всичко това. защото смятам, че това е начина, по който ще покажа на сина си не само, че неговото мнение, страхове и болки са уважени и чути. така смятам, че ще успея да затвърдя още повече връзката и взаимното ни доверие, но когато сина ми сгафи нещо, съм обективна и справедлива. и точка! така е редно аз да възпитавам моето дете – в среда на взаимно изслушване и доверие, и подмятанията на близки и не чак до там близки, че се втелявам и се връзвам прекалено много, честно казано, откровено не ме интересуват. за щастие, сина ми все още вярва, че имам силата да издърпам дъгата на по-видно място, а аз съм изключително благодарна за доверието и уважението, които съм успяла да спечеля.

и стигаме до казуса `деЦката`…

демонстрирала съм достатъчно смесени чувства по отношение на детските градини, свързани с начини за класиране, материални бази, отношение и прочее. смятам, обаче, детската градина за много важна част от живота на детето и важен елемент от спомените на детството! в крайна сметка, там се завързват първите приятелства, които понякога траят до живот, там са първите любови, там за първи път срещаш усмихнатата учителка, която ще ти покаже толкова много интересни неща и ще те научи на други. учителката, която е официален наместник на мама, когато си там! в една идеална вселена вероятно нещата бихас тояли точно така, но така или иначе, аз уважавам идеята зад тази иституция. никога не съм приемала градината като мястото, където ще `хвърля детето, а аз се прибирам вкъщи да си доспя`, нито пък като мястото, където ще ми гледат отрочето за няколко часа, спестявайки ми слугинажа по готвене и пране.  за мен най-важната функция на градината е именно социализирането на детето и подготовката му към оцеляването в другия сериозен житейски момент – училището.

много се зарадвах, когато малкия го приеха в градина! (ако и да го приеха година по-късно поради независещи от мен причини и заради безумната точкова система). наистина се радвам, че детето ми има възможността да бъде сред връстниците си – моето малко диво коте е расло сред възрастни, и така се случиха нещата, че е общувал предимно или с по-малки, или с доста по-големи от него деца, и колкото и да ми е болно на моменти да го призная, но е доста срамежлив с децата на неговата възраст. искрено се радвам, наистина, че малкия има възможността да бъде част от колектив и да се учи да оцелява в него, но, признавам си, караме тежка първа година в градината! най-малко заради това, че Боро е `новото дете`, което е дошло година по късно и трябва да тепърва да се учи да се интегрира в колектив от дечица, които вече са се опознали добре, сприятелили са се, създали са си групички и понеже все още са малки патета, е напълно естествено трудно да приемат новото другарче. но пък, попаднахме на страхотни госпожи, които определено походиха с разбиране към Боро, а и към мен. едната ни учителка беше дама малко над средната възраст, спокойна и уверена, вероятно, нечия баба, която с кеф чете приказки на внуците си. тя първа прие Боро в градината, който, като за първи път на ново място, се разплака истерично и се сгуши в мен, но госпожата деликатно го хвана за ръката, обясни му, че аз ще го изчакам отвън и успя да го успокои до там, че още тогава малкия много я хареса. другата ни госпожа е красива млада жена, усмихната и ведра, около която винаги съм надушвала някаква особена и приятно позната артистична аура. тя, според Боро, е `много строга, но много нежна, и всъщност, мамо, тя е най-добрата госпожа`. с помощта на тези две дами сина ми успя, наистина, да свикне с идеята за детската градина и бързо влезе в ритъм, а скоро аз започнах съвсем искрено да се надувам от гордост, когато учителките му ми обясняваха колко добре се справя в градината и колко са доволни от него. държа, обаче, да подчертая, че не съм от болно амбициозните майки, които държат отрочето им да е лидер на всяка цена, първо навсякъде и винаги във всичко! единствеото, което ме интересува, е сина ми да бъде щастлив, докато сам усеща интересите и предпочитанията си – това, което аз съм избрала да бъда, е кротката, но осезателна подкрепа на малкия му гръб.

но, като за първа година, класика, Боро се скъса да боледува, при това сериозно, и често му се налагаше да си стои вкъщи по няколко седмици… и се получава порочен кръг – точно посвикне с градината и започне да се отпуска – и, бам, поредната болежка и стоене дълго вкъщи… а всяка промяна в някаква установена рутина, с която дори не си свикнал като хората, може да бъде невероятно стресираща и за възрастен човек, какво остава за четири годишно хлапе. и ето как се започна отново със сутрешния плач… при едно от отсъствията му се случи така, че едната му учителка, по-възрастната, е влязла в болница и затова се налага да я замества друга, също много симпатична дама. за Боро, обаче, тази промяна си беше жив стрес, защото това е нова госпожа, която е заместила учителката, която той обичаше, с която тепърва трябва да свиква и да опознава, наред с наваксването заради отсъствията си. от своя страна, госпожата също трябваше да опознава и свиква с децата, тъй като беше от друга градина, и ха нещата да тръгнат в нормалното си русло… малкия пак се разболя… и въобще, омагьосан кръг. гаден кръговрат, гаден за мен, защото усещам какъв стрес е това за малкия. сутрешните плачове отново се появиха. също и следобяд, с рефрен `кога ще дойде мама`. чувствам се особено гадно, наистина, но продължавам да водя детето, защото знам, че това е полезно и за негово добро. и, как да се изразя… щастлива съм от това, че малкия се справя добре с ученето и с допълнителните занаятия, на които сме го записали, радва ме и това, че е кротък и послушен в градината, но ме радва само до известна стереп. виждам, че все още страни от другите дечица – и това е напълно нормално, защото все още не е свикнал с тях, не еимал нужното време да го направи, а и, както казах, е трудно да се адаптираш във вече установен колектив, още повече, когато отсъстваш достатъчно дълго. също така, е имало невинна ситуация с госпожата по заместване – Боро се разплакал (и аз бих плакала, ако съм поставена в колектив, в който ме избягват, щото съм нова), госпожата му е казала, че е `бебе`, а после всички деца са го наричали така през целия следобед. голяма обида за едно малко момче! колкото и смешно да звучи това отстрани. това едва ли е подпомогнало за самочувствието и настроението на дете, особено, когато вкъщи се отнасяме с него като към човек със собствените му задължения и отговорности, доста по-голям от бебетата, които, очевидно, се асоциират с безпомощни, неможещи и вечно плачещи създания. друг път същата госпожа го дръпанала малко по-настоятелно за нещо, и това го е впечатлило също много силно. да, безобидни ситуации, невинни, наистина, а аз напълно влизам в положението на учителките, които трябва да отговарят за двайсет и повече деца на едно място, така че едва ли тактът и деликатността се раздават на килограм в дадени моменти. но колкото и претенциозно да звучи от моя страна, аз напълно разбирам как детето се е почувствало, и знам че никак не му е леко! досега не са наказвали Боро в градината, но той много се плаши от това да го сложат на столчето в средата на стаята. до такава степен, че веднъж, като го прибирах от двора, където седеше кротичко до учителката си, едва горе при гардероб четата ме помоли да се преоблече, защото бил пишнал малко. толкова се е гипсирал да не го накажат или обидят че се е сдържало, милото, през целия ден, само и само да не му се смеят, че е бебе! стана ми много мъчно. стана ми мъчно и заради тържеството по случай първи юни и 24 май, подготовката за което съвпадна с едно от боледуванията на сина ми, заради което той си стоеше вкъщи. по време на тържеството малкия беше част от масовката 🙂 нямаше си свое стихче, което да каже, нямаше си роля, но аз усетих колко му е кофти, задето не е заедно с другите деца, мога да предположа колко отхвърлен и различен се е почувствал в онзи момент, и каквото и да съм обяснявала, виждах колко му е криво наистина… и как, при това положение, всъщност да обясниш на малкото човече, че градината е готино и приятно за посещаване място?! вероятно, звучи адски странно от моя страна да реагирам по този начин, още по-странно е да се впечатлявам чак пък толкова, но си позволявам да твърдя, че отлично познавам детето си и не съм учудена от нежеланието му да ходи на градина, нито пък, при така стеклите се обстоятелства, съм кой знае колко изненадана. в края на краищата, ако и да е дете, все пак, е личност със собствени чувства, мисли и емоции, които следва да бъдат уважени, ако и според възрастните ни критерии да става въпрос за глупости. има едно простичко нещо, наречено емпатия, на което аз изключително разчитам, стане ли въпрос за възпитанието и общуването със сина ми. колкото и нелепо, вероятно да звучи, се старая да взимам правилната страна в такива ситуации. която не е задължително да е страната на учителя, каквото и кощунство да извършвам, споделяйки това! разбира се, свекърва ми, която е пенсионирана гимназиална учителка по английски (всъщност, от старата гвардия именно в училището, което аз завърших), ставайки свидетел на сутрешното събуждане на сина ми за градина веднага го квалифицира като `вял и асоциален`, защото, видите ли, трябвало веднага да скачал и едва ли не, с маршова стъпка и песен на уста да тръгва към градината! защото всички дечица били правели така, защото как така щял бил да се научел да се оправя по-нататък в живота, видите ли вие, ехидничко подминавайки изказването ми, че не само детската градина и училището, но и родителите са фактор за точно този тип възпитание, да не кажа – по-сериозния такъв. и въобще, задължително ли е всички да сме под калъп? задължително ли е да сме еднакви?! някои от нас са по-емоционални. по-чувствителни. по-интровертни (в това число и самата аз, ако и да е твърде трудо за близикте ми приятели да го повярват). има една великолепна мисъл на великия лев николаевич толстой: `най опасната мисъл е `всички правят така`!` сентенция, която често пъти ми се е искало да избродирам на ковьорче и да го подаря на определен кръг от приближените нам хора.

да, впрягам се. вероятно много, но за мен адаптацията на детето ми е изключително важна, защото не желая да расте самотен, не желая да се чувства отхвърлен или различен, иска ми се да се научи сам да се оправя в някои социални ситуации и дори да знам, че това рано или късно ще стане, все пак съм наясно, че ще е нужно и време. решихме с мъжа ми, че ще бъде добре за Боро да посещава детската градина и през лятото, когато ще бъдат сборните групи, стиснали пръсти да не боледува и да има достатъчно време да се адаптира към идеята, за да му е по-лесно от есента, когато, няма шест, няма пет, вече ще е в първа предучилищна група.

и ето ти я другата новина за хлапето, с която ще трябва да се справя. оказа се, че госпожата, която беше по заместване (и с която Боро точно беше свикнал и се бяха сприятелили), няма да води сборните групи. вместо това нейно място ще бъде друга учителка от нашата градина, която води по-голяма група, и в крайна сметка, това са си наредби и правила, с които трябва да се съобразим. не мога, обаче, да отрека, че тази ситуация доста шашна малкия. и в крайна сметка, има логика, нали? едва от седмица е на градина, отива си учителката, с която беше свикнал, а от тази седмица се налага да учи в една стая, но да си спят в тяхната, при друга госпожа (която, между другото, по някаква безумна случайност на съдбата се оказа бивша ученичка от клас на моята свекърва!) обяснихме му, че нещата няма да се променят кой знае колко, че всичко ще си бъде постарому, че ще бъде с неговата си учителка, просто ще има още една госпожа, която да се грижи за тях, да нес е притеснява въобще! аз започах да слагам в джобчето му бележка с нарисувано часовниче с часа, в който ще го взема, дори купихме детско ръчно часовниче, за да гледа сам часа и да се чувства спокоен, и въобще, живота си продължава както си е продължавал и досега. пък и новата госпожа все пак е ученичка на баба, нали, така че какво толкова страшно има? и въпреки всички малки ритуали и магии за късмет, ходим на детска градина с блеснали очички и треперещо гласче, а на мен сърцето ми се къса зад привидно широката ми, нахилена до ушите усмивка сутрин. че какво пък толкова, нали?!

вчера, когато отидох да прибера Боро, го заварих на обичайното му място, седнал до дечицата на пейката в двора, кротък и замислен. буквално грейна, когато ме видя! нашата си учителка, която беше на смяна, ми каза, че е бил спокоен през деня, отдадохме нужното внимание на часовничето, и въобще, сичко изглеждаше спокойно на пръв поглед.

вечерта, обаче… Боро ми каза, че другата учителка, при която са били първа смяна, `познатата на баба`, когато слагали децата да спят, тя ги накарала да се завият до брадичките чак, за да не им е студено. и точно да се зачудя какво толкова, когато Боро допълни, че им казала, че ако `не заспиват, ще ги съблече голи и ще ги изгони на студа навън`! нещо повече – казала на едно дете, което се било отвило, че ще го закачи на бора отвън, и ще го остави да го накалват свраките и гаргите!!! след което ме погледа плахо и ме попита: `мамо, госпожите ще разберат ли, ако аз случайно не слушам вкъщи?`

ами… нека да звучи нелепо колкото си иска, не ми пука. но един добър педагог редно ли е да си позволява такива изказвания?! да, не мога да си представя какво е да се грижиш за двайсет и кусур деца. да, наясно съм, че има деца, които са трудно управляеми и не се разбират от дума. но все пак?! втрещих се, ако и да се постарах всячески да не ми проличи. нямам никакви основания да си мисля, че детето си измисля или лъже. Боро каза, че така госпожата искала била да ги стресне. да ги стресне, разбираш ли!

аз ли не съм наред да си мисля, че да стреснеш някой е малко кофти дидактика? не съм светица, по дяволите. и сина ми има своите моменти, в които, чувствам, че ме изкарва от нерви, но нашите наказателни мерки са да си легне без приказка, или да му се вземе любима играчка, да не гледа някое филмче или нещо подобно, неща, които реално ще го научат на последствията от някаква грешка. бъркам ли в разсъжденията си, че е много лошо да унижаваш и плашиш детето?! още повече, ако си учител, педагог, на когото съм поверила грижата за детето си в тъйй деликатния свят на обучението и социализацията?! бъркам ли да си мисля, че не е редно да плашиш и унижаваш малкия човек с цел възпитание?! бъркам ли да си мисля, че това има обратен, силно камшичен ефект?! и как точно да застана на страната на учителката в този миг?! как точно да убедя детето си, че тя е наместникът на мама, наистина, когато той е на детска градина??? по дяволите, нормална ли съм?!?? отне ми достатъчно дълго време да успокоя детето, че той не е направил нищо нередно. че като е послушен и се държи добре, на него такива неща няма да му се случват, но това не попречи на малкия да иска да остана до него, докато заспи.

въобще… на тръни съм. да, наистина смятам, че детската градина е най-подходящата среда за детенце в предучилищна възраст, но на каква цена? в края на краищата, респектът и уважението са едно. но това са достойнства, които се заслужават, а не се дават само защото си по-големия!!!

и така. такива мисли ми се въртят в главата. докато търсех подходяща снимка да илюстрирам това ентри, попаднах на шокиращи кадри, така че днес ще си останем само с думите, които, надявам се, са били достатъчно картинни и цветущи. едно, обаче, е сигурно. тепърва предстои да ходя по доста тънък лед в приключението наречено детска градина и бъдещо училище, и съм на тръни, защото знам, че тепърва ми предстоят ситуации. мога само да е надявам, че сина ми по някакъв начин ще намери своята лъкатушна, мъничка пътечка, в която да намери правилния път в тази джунгла, че ще съумея да му помогна да я намери. и повтарям кощунственото си изказване отпреди малко, според което не винаги учителя е категорично и безусловно прав!

а ако ме накарат да повярвам силом в това… е, вълчицата в мен все още е достатъчно алфа, за да защити с достойнство справедливостта.

благодаря, че ме изслуша.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s