Галерия

да го д*хаш, вселено, скъса ми нервите!

re-born

на гъза на географията, в покрайнините на един парк, пукаме гума. по най-левашкия възможен начин!!! няма проблем, ще я сменим, пък майната му, че ще ни се скапе вечерта в единствения възможен почивен ден в графика на мъжа ми, всяко нещо си има първи път, нали. гумата е разпорена епично, просто! докато оглеждаме щетите и се готвим за смяна, покрай нас минава такси, и шофьорът се оказва познат, съсед от улицата. джордж циганина, ама от онези, по-белите дето са, свестен, в общи линии. махвам му, той се втрещява, че ни вижда така аварирали, ще го питам сеща ли се някъде в махалата да има сервиз – щото като сменим гумата, все пак, да си оправим нашата, че кофти така. той казва, че ще си закара клиента и ще се върне при нас, отпердашва по направление, аз се подсмивам и казвам на мъжа ми, че – виж ти – става някаква кофти ситуация и по случайност, попадаш на познат, който евентуално, може да ти помогне – нали е такси, все пак, той ли не знае къде какво има из софия! знаци от вселената, разбираш ли! дето ти давала била това, което ти трябва, в подходящия момент.

междувременно, мъжа ми се подготвя да сменя гумата – вади крикове, инструменти, едно – друго. става късничко, нашите хора ни се обаждат да се уговорим къде ще се срещнем, аз им разправям за случката, но все пак решаваме, че поне аз и детето ще отидем за малко до парка, пък възлюбения ми ще се сбори с гумата и ще дойде при нас.  през това време нашия познат се е върнал с таксито и ще сменяме гумата, разбираш ли! цункаме се с мъжа ми, аз си хванах детенцето за ръчичка и се понесох към парка, ядосвайки се, че, мама му стара, нямам изискан френски маникюр, който да се налага да пазя, че да се почувствам на макс като кифла, безпомошщна и крехка, със заврени до лактите ръце в задника.

виждаме се с нашите хора в парка, дечурлигата играят, мъж ми се бави доста дълго, но по едно време все пак идва.  какво става, смени ли гумата? ами не. що бе? щото – ташак. нашите гуми са 15-ки, резервната ни е 14-ка, и принципно, всичкото майстори, които са около нас, големите професионалисти, които ни наливаха съвети още докато купувахме колата, казваха, че няма проблем, 14-ката ставала била, ама… нъцки! синтия е с дискова спирачка, и шибаната джанта просто не паснала на болтовете и тва е!!! въртели, сукали – не ще. познатия ни таксиджия се повъртял и поцъкал, пък най-накрая си тръгнал, с изключително уместната и мъдра препоръка `трябва да търсиш гумаджийница, брато!` знак от вселената, викаш? дръжки.

та, видяхме се криво ляво с нашите хора, междувременно се стъмни бая и стана доста късно. ние трябва дас е прибираме на другия карй на софия, кажи-речи, с разпрана гума. на майната си сме, в непознат квартал, просто не съществуваше вариант да си оставим колата а на следващия ден някой да ходи и да я прибира. карай, мяткаме се вътре, с идеята, че лечка-полечка, все някак ще се приберем до вкъщи, и потегляме с около 4 километра в час и на аварийки.

да, ама не става! гумата бръмчи, плющи и се вее като лайнян вестник из драки! мъж ми едва завива по булеварда и спира в най-дясното платно.  вече е много късно, Боро се прозява и е гладен, аз съм готова всеки миг да се пръсна от напрежение. ще се търси пътна помощ, няма начин! мъж ми тръгва да си вади телефона да звъни, когато… на отсрещния тротоар съзцираме паркиран репатрак на `пътна помощ`, с двама полицаи отпред!!! о, вселено! ЗНАК!!! слиза мъж ми от колата и тръгва към ченгетата, аз почвам да се подсмихвам лекичко. след няма и две минути цецо се връща и сяда на волана. ще ни помогнат ли? ами не. що, бе? те просто се били подпрели на паяка, били тук по друг сигнал, просто пишели акт. като ти трябват…  ебаси и смешката, заклевам се!!! полицайчетата казали на мъжа ми, че на стотина метра по-надолу по булеварда имало било денонощен сервиз за гуми, така че лекичко, по капла да отиваме натам. демек – аварирали сме баш където трябва, нали! да сме били звъннели на звънеца, всичко щяло да е ток. трето подбъзикване от вселената за една вечер.

как да е, потегляме по направление. намираме сервиза, който се оказва малко в по-друго направление на споменатия гъз на географията, но го намираме все пак. гарираме точно под надписа `non stop`. търси мъжа ми звънеца. чука, обикаля, звъни на телефона от табелата – тъмно като в кучи такова. никой!!! пълната луна грее в целия си блясък над нас. след малко по тротоара покрай нас се задава някакъв човечец, понесъл акомулатор в ръка. живо клише, в така стеклата се ситуация! мъж ми го спира, за да го попита как да се свърже с пичовете от сервиза, щото авария, нали, жената, пък детето, туй-онуй… човекът с акомулатора се оказва работник от въпросния сервиз, оказва се, също така, че сервиза вече не е денонощен, разбираш ли! ама нямало било проблем, да сме оставели колата, пък утре сутринта те щели да я погледнат, да оправят, от осем часа отваряли, та да сме дойдели да си я приберем.

глупости на търкала.

междувременно, на мен нервите ми вече врят и кипят. на Боро му се спи сериозно, гладен е, и е уморен ужасно, но милото ми дете не е от тези, които мрънкат и плачат в такива ситуации. телефона ми се е скъсал да звъни – майка ми. връщам обаждането, обяснявам на две на три какво е станало, и , както си беше по подразбиране, се изпокарваме жестоко! господ здраве да им дава на милите ми родители, наистина. но в стресова ситуация, както често пъти се е случвало, ми завират пръстите още по-надълбоко в тока, вместо да ме окуражат и успокоят, живи и здрави да са! имат си своите похвати за което.

междувременно, мъжа ми се е върнал на план С – а именно, да звъннем на репатрак да дойде да си ни прибере, сеща се, че даже има познат такъв, на когото да се обади. аз и Боро ще се прибираме с такси до нас. аз махам ръце на всичко, що е с касинка, но понеже съм кьорава, ако и да съм с лещи, не мога да видя кой червен, кой зелен, така че, няма начин, понеже все още сме в гъза на географията, решаваме, че ще извикаме такси. звъни мъжа ми, поръчва, мацката отсреща приема поръчката и затваря телефона, без да му каже че ще получи смс или че ще върне обаждането… и няма и 30 секунди по-късно пред нас спира кола. свети в зелено!!! нима толкоз бързо вселената се отзова на нуждата ни?!! о, свещена простота…„добър вечер, вие ли сте таксито, което поръчахме за еди къде си?` `ми не, видях ви че махате, просто и затова спрях`. ей ти още един знак – а именно, като как вселената се намесва с това, което ми трябва, ама тогава, когато вече нямам нужда, нали. извинихме му се на момчето и го отпратихме, решихме да си чакаме нашето си такси, щото тая вечер не знам какво още щеше да ни се случи. дойде колата, след още около две минути, качихме се с детето, казахме си чао с мъжа ми и тръгнахме да се прибираме, и тук, вече си признавам, се счупих отончателно и въпреки, че не съм от пиклите, които реват за щяло и нещяло, се усетих как започвам да въргалям сълзи без да искам. на фона на всичката гняз, която ни сполетя в близките месеци и която не е за разправяне, тая вечер просто беше тапата, а какво още има да става… прибрахме се вкъщи, чух се с мъжа ми, който мчи каза, че слава богу, познатия му с репатрака се отзовал бързо въпреки вече наистина късния час и ще дойде да го прибере, секунди след това ми звънна майка ми, която този път ме насмете защо сме се прибирали с такси а не сме им звъннали на тях да дойдат да ни вземат. да бе. като че ли най-лесното и удачно нещо е да чакам 86 годишния си баща тепърва да се стяга да излиза с колата, и въпреки, че е най-перфектния шофьор на света, все пак, не ми е изплувало като първи вариант за действие да го вдигам посред нощите да кара по тъмно и надалече. абе, ужас!

та така. то е повече от ясно, че без поне малко позитивно копане, позитивното мислене е кръгла дупка, но поякога на човек му идва до ръба да постъпва както трябва. нямам представа вселената от какво точно ме е предпазила, стоварвайки ни и тази мизерия, наред с по-нескопосани гнусотии напоследък върху главите, за които въобще приказка не ми се отваря. как точно да съзреш светлинката в тунела, когато ха вдигнеш глава след поредната стена, която ти сее наложило да трошиш, ха да си поемеш дъх… и като подигравка сякаш поредното килимче ти е дръпнато из краката и си бутнат като неваляшка, просто ей така, да те видят колко бързо ще се изправиш и до колко можеш да издържиш, преди да ти се разцентроват всякаквите му там фини механизми. лошото е, че ми предстоят въпроси. плаши ме времето, докато получа отговорите, както и предполагането на заряда на самите отговори. не знам.

та, не знам какво се опита снощи да ми каже вселената, с всички тези малки гадни, концентрирани на едно, обстоятелства, с уж, решенията, които ми поднасяше, за да ги дръпне след това. не знам, наистина. вероятно, тук е мястото на живелите и патилите повече от мен да ми размахат благо, но укорително пръст, че е грехота да скудоумствам по този начин, но пък аз никога не съм била от хората, които и за най-дребното нещо ще опищяват орталъка, не дай си боже да се случи нещо по-сериозно – тогава правят трагедия. и да кърви – при мен винаги е веселие,непукизъм и ослепителна красота. питай даже някой от многострадалните, ако искаш 😀  не знаеш коя съм. не знаеш през какво съм минала и не можеш да си позволяваш да ме съдиш:) но понякога на човек му писва. да прави това, което трябва с идеята, че като нещата са изпълнени добре, то вероятността нещо да се прецака е минимална, но все ти да си от оня, минималния процент на изключения. понякога ти писва от половинчати резултати за положени максимални усимия. и почваш да си мислиш, че или ти си твърде тъп, инвалиден и некадърен, за да ги получиш, или че наистина си от процента грешки, без които баланса на природата би бил невъзможен, пък ако искаш, се скъсай да си задаваш въпорса `защо на мен`. чувствайки се невероятно глупаво, защото не ти вярват как е възможно. не знам какъв урок, наистина, би следвало да си извадя от снощната вечер, но… ако имаше, наистина, някаква сила горе в небесата, сериозно бих искала да си поговоря с нея за странните й начини на обучение и доста извратено чувство за хумор. не ми пука, да е дребнаво колкото си иска! вече.

за първи път от доста време се замислих за енергийните вампири в живота си. как дори и да не ми се налага да ги търпя всеки ден, те имат някакво влияние над мен, дори и само да ги мисля. вариантът е или да им простя, че са такива, каквито са и да продължавам да ги храня, ако и гадните им изцепки сериозно да нараняват чувствата ми, или веднъж и завинаги да им кажа в лицата това, което явно никой не е посмял да им каже, рискувайки да разбия веднъж и завинаги някакви отношения. среден вариант просто няма. за всички хора, за които се оказва, че съм била не друго, а просто пълнеж в живота им – до тогава, докато са имали нужда от мен, без нищичко да им поискам в замяна. но които твърде бързо и удобно са забравяли съществуването ми и ръката, що помага, за сметка на следващия, който, обаче, за разлика от мен има уста, що се моли. пък майната му, че молитвата и мотиката са две съвсем различни понятия:)

това да си автор на не-функционален блог – нито е четен, нито коментиран чак толкова, и в крайна сметка, нито измислям лекарство за рака, нито предлагам рецепта за световен мир, а пиша само за визиите във вътрешната страна на черепа ми – та това носи известни дози облекчения. най-малкото – че можеш да кажеш някакви истини, без да ти дребе особено дали си засегнал някой незаинтересован. дава психическата свобода, най-малкото. и май ще започна да го правя по-често, заради споменатото облекчение:)

та така, вселено. не заслужаваш даже и да ти го …вам.

а с вас – с вас едва ли ще си липсваме.

Advertisements

One response to “да го д*хаш, вселено, скъса ми нервите!

  1. Ей, малката, на мене пък ми липсваш. Ето ти знак от вселената: пиша ти, обади ми се да се видим. Че си ужасно несериозна (сигурно си си имала причини де).

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s