Галерия

dog days are over…

67777_10151359294098142_1614091056_n

`dog days are over` заглъхва за пореден път в слушалките ми, докато попивам  дивото, витално сопрано на мис флорънс уелч, която ме оставя за пореден път да реша за себе си полярността на загадката – дали са свършили трудните дни, защото щастието я е шибнало като куршум, издебвайки я неочаквано в гръб, или щастието я е премазало като камион, отминавайки и оставяйки пред нея само и единствено трудни дни. Florence and the Machine, личното ми музикално откритие за годината, винаги с убийствено точен акцент към настроението ми за момента.

виждам нови, сребристи нишки, доста по явни сред прегорялото от слънцето русо в иначе греховно тъмната ми грива. дебаласирани последствия от афтършоците на битките ми с ежедневието и безсънните ми нощи през изминалата година… или ехидни напомянки за пропуснатите възможности, които съм оставила да се изплъзнат измежду пръстите ми, от онези, изтичали през годините, тези най-гадите, заради които душата ми люто ще ме съди, стана ли на 75?

dancing with my self. това правя. това съм правила през две трети от съзнателния си живот, и тази черупка е толкова дълбоко калцирана под кожата ми вече, че не знам дали съм способна на друго. не е лесно. никога не е било, но пък, винаги е имало моменти, заради които да си струва, ако и да ми се е искало понякога да отстъпя назад, просто да отстъпя и да оставя някой друг да поеме вахтата, просто за малко и просто заради мен. интересна година беше, определено – не ми се говори за пътувания, материали придобивки, купони или какъвто и да било такъв материален шит. успях да назова името на чудовището, което упорито ми убягваше в личния ми поход за лов на демони. пренебрежение. не е за вярване, нали. от онзи специален вид, който бавно се настанява в душата ти, карайки те да възприемаш този срещу теб и света около себе си като константна величина. заради което забравяш малките, невинни, но така важни въпроси `как` и `защо`, просто защото знаеш, че така или иначе ще ти кажат, независимо дали ще се поинтересуваш. онова пренебрежение, заради което прекъсваш водопада от думи, изсипващи се директно от душата, с тъп въпрос, насочен към нещо битово и ежедневно, сякаш не си чул и дифтонг от мъката на този срещу себе си. онова пренебрежение, което те прави способен да прекъснеш внезапия, спонтанен смях, просто защото в момента цъкаш нещо важно на телефона си, онова пренебрежение, заради което короноваш като `бели кахъри` всичко, което е извън твоите правила. пренебрежение, което несъзнателно се настанява малко под гръдната ти кост, отваряйки широко вратите за студа. демон, който често ме е хапал, и камшик, с който и аз, най-вероятно, често съм шибвала нечие лице. уморена съм. аистина съм уморена – от дребнавост, от инертност, от припряния фонов шум, който ми пречи да чуя собствените си мисли понякога.

обръщам поглед към изминалата година, и в ссе пак се радвам, че виждам и цветни, шарени петна в сивото на калейдоскопа. плаши ме това, че извън моментната, щастлива полароидна снимка, която съм, все още баланса ми убягва, а различните ми алтер-егота ухилено се въртят около мен, предизвиквайки ме да реша коя съм. способният драскач, който изящно и елегантно забива с карфица истината, за да я изложи под стъкло, щедро поръсена с доста ирония и авто сарказъм, лечителят, способен да излекува всеки, но рядко себе си само с докосване, отраканата мъжкарана с метър плитка зад гърба си и рокерско яке, с пръсти, оцапани с оръжейна смазка, художникът с вълшебни ръце, способен спонтанно да твори красота, свръх-чувствителния емпат, способен да извади душата на всеки… абсолютно кретенска полярност,  която ми пречи да реша с какво бих била най-полеза на света, осмисляйки и себе си в малките си битки с ежедневието. после поглеждам към сина си – истинската моя любов и най-истинското богатство, което имам, с тъмното на моите очи и щастливо изпоцапани с шоколад бузки след коледното парти, влюбен в плюшената си котка, и докато го гледам как танцува или слуша внимателно приказката за `белия зъб`, която му чета вечер преди да заспи… усещам, че мечът някак става с една идея по-лек, а битките си струват.

освен да си пожелая да сме здрави, и най-вече – детенце, нямам идея какво да очаквам от следващата година, а и не правя планове. това, което със сигурност ще се случи, е, че ще стана на 37. готина цифра, някак си. нечетна, но странно симетрична, с лекия, но осезателно доловим дъх на аристократичо-декадентската, съвсем тъничка граница между младостта и онова почти невидимо начало на средната възраст, където няма да съм млада, но пък ще бъда неустоимо красива, с мъдра, живяла и истинска красота. та-да.

once and for all, dog days are over.

след една година ще ти кажа с каква полярност са били.

feliz navidad.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s