за честта на един снежен човек

отглеждам крайно агресивен вандал!
на прибиране от училище Боро ме помоли да си поиграем в близката градинка до нас. атракцията на въпросното съоражение от няколко дни е огромен снежен човек, в началото `с нос от морков и очички, вижте го, какъв е мил`, към днешна дата вече превърнал се в полу-разтопен и замръзнал леден къс.  Боро се заигра около човека – отначало искаше да го дооправи, да му сложи ръце и очи, мисия невъзможна заради замръзналия и вкаменен вече сняг, който ще омекне някъде около април месец. после започна да го ръчка и човърка, а аз му казах да не го чупи. мина възрастен човек, който се позасмя на играта на Боро и отмина.
детето се заигра около снежния човек с една пръчка – ръчкаше го, пляскаше го, детински глупотевини, които не се отразяваха кой знае как на замръзналия като камък леден туч. звънна ми телефона. докато се борех с шал, шапка и замръзналите си пръсти, за да отговоря на обаждането, внезапно чух мощен мъжки изрев:
– не го руши бе, лайно, какво го чупиш!
  обърнах се изненадана – от съседния магазин се беше подал собственика, възмутен и зачервен, и като ме видя, почна и мен:
– ами ти, ма, какво седиш и го гледаш като индианец пишеща машина, ма овцо такава! аз съм го правил тоя човек, кво седиш и зяпаш като малоумна!
напоследък привличам хора, които, явно, се чувстват призвани от бога и вселената да ме поучават, учат и вменяват какво дете трябва да имам. изкипяха ми дрехите:
– не виждам детето да ви чупи главата, нито да руши ваша лична собственост! – креснах в отговор, след което си хванах детето за ръка и си тръгнах, съпроводена от дъжд от люти псувни за майка ми, баща ми и родата ми до девето коляно.

със сигурност, и двамата с Боро не сме прави – той – да `чупи` въпросния снежен човек, а аз – да реагирам на простотията с двойна простотия.

но не предполагах колко ще ме разстрои тази случка, наистина – явно, съм направена от някакво странно вещество, което е доста податливо на прояви на дребнавост, дебелокорие и злоба. обясних на Боро ситуацията, и резултатът в крайна сметка беше, че и двамата се разплакахме. заради един снежен човек. не, защото е наранено животно.  не, защото е изтръгнато цвете или е счупена фиданка. не заради някаква дива, свирепа проява на вандализъм, нанесла морални и материални щети.

не. заради един снежен човек. изработен от човек, за когото по лицето му личи, че едва ли някога си е играл със собствените си деца в снега, но сега е решил да изплаща лихва, като направи снежен човек на дечурлигата в махалата… пък и защото това ще повиши оборота на малката му, скапана  соц-лафка. а аз се разплаках, защото се опитвам да уча Боро, че възрастните трябва да се уважават и че трябва да ги слуша. но сега беше наречен `лайно` от абсолютно непознат. не му беше направена човешка забележка, не го порицаха благо и приветливо така, щото детето да се почувства неудобно и да иска да се извини. не, нарекоха го `лайно`. и не заради друго, а защото руши някакъв си снежен човек, а въпросният нещастник, сътворил го явно в прилив на въудошевено безумие, явно вярва, че ми прави крайно възпитателна услуга.
разплаках се, защото понякога съм страхотно уморена. от всичко. от това да бъда и майка, но и баща – заради работното време на мъжа ми, заради което той общува с детето си по петнайсетина минутки сутрин и вечер, обикновено толкова скапан от умора, че това, което прави, е да нахока малкия заради поредната явна или мнима пакост, след което отнася плувката на дивана като в кома, твърде уморен дори да ме попита просто как съм и защо съм била нервна през деня, какво остава просто да ме прегърне. но и защото, навръх всичко друго, аз също издържам семейството зад привидно кифленското си ежедневие на staying at home mum, която, видите ли, изглежда като да е легнала само на заплатата на мъжа си. защото съм уморена от това как рутината ме опакова в черупката си и защото трябва да търпя свършени факти, които убиват всяка спонтанност, близост и нежност и няма място за никакъв компромис, но не мога да си позволя да се поддавам на умората, защото просто няма кой… защото съм уморена да се опитвам да възпитавам детето си в този грозен свят. да му показвам красотата на изкуството, цветята, растенията и животните, но да слушам злобни лафове как възпитавам женчо. защото ме боли да чувам как близък роднина му обяснява, че `майка му се е побъркала тотално`, когато го предупреждавам да не пипа мръсотии от земята заради ръцете си, изранени от жесток дерматит, боли да чувам `майка ти е гаднярка`, когато отблъсвам чашата с кока-кола, която същия този близък бута към детето ми. плаче ми се, защото имам страхотно умно, чувствително и креативно дете, надскочило доста възрастта си – вероятно заради моето, със сигурност крайно неправилно убеждение, че трябва се държа със сина си като със същество със собствена личност, разум и интелект, вместо като с малоумен възрастен. но цялата креативност, любознателност и интелигентност на детето ми се дължи на фактът, че има баба учителка, или ужасно сръчен вуйчо, но никога, ама никога не и на простичкият факт, че аз съм тази, която сяда до него на пода и винаги му казва истината. не, гените без отношение са по-възпитателни от родната ти майка. за каква, наистина, се мислиш ти, госпожа? плаче ми се, защото от мен се очаква да се срамувам заради това, че не се вписвам в повечето критерии от лъскавите списания за родители, а след като не отговаряш на клишето, овчата маса те отхвърля и игнорира. защото уча сина ми да е добър, да не е конфликтен, да уважава приятелчетата си, докато търпя невъзпитаните кретенчета по детските площадки, които не се свенят да ударят или блъснат детето ми пред погледите на майчиците си, които са твърде заети да пият кафе и да люпят семки, но ако им направиш бележка, веднага ти скачат с лафа да оставиш децата да си разрешават сами собствените конфликти, щом техните отрочета направят някоя простотия, но ако моя син посегне да се защити, с едва прикрита зад добронамерения си тон злоба, шеговито обясняват как ще `почнат шамарчетата`. плаче ми се от дребннавата еснафщина, която се чуства длъжна навсякъде да отрови с мнението и препоръката си, които, колкото и да слагаш ръце на ушите си, чувстваш навсякъде като жуженето на фонов шум от счупен телевизор. онази еснафщинка, която се чувства длъжна да посере и най-малкия полъх на ентусиазъм и въодушевление, обяснявайки ти колко не си прав и как жестоко грешиш в собствените си мисли, задавена от злоба, че все още си чист, че не приличаш на нея, все още не. онази еснафщинка, която нито спи с теб, нито те издържа, нито не спи по цели нощи над леглото на детето ти с температура, но винаги е по-наясно от теб как трябва да живееш, защото, без да искаш, си изправил пред нея кривото огледало, в което вижда колко е жалка в собствените си компелкси и низост. плаче ми се. плаче ми се, защото понякога да си майка е много самотно занимание, изпълнено с прекалено много страхове, мисли, самообвиания дали не грешиш, и ако грешиш- къде точно, самотно занимание, защото твърде често се сблъскваш с `доброжелателни` съвети от порядъка на `ти трябва да`, но никой, абсолютно никой не ти дава отговор `как`, докато се блъскаш в лабиринта на собствените си принципи, разум и чувства в търсене на отговора. плаче ми се, но тези сълзи бързичко пресъхват всеки път, когато сина ми идва да ме прегърне, просто ей така, а после взима пръчка и пише в снега `убичам мама`, докато замисля поредната щуротия, която да направи, а понякога аз не му се сърдя, защото просто е дете, което просто защото е дете прави пакости.

днес честта на един снежен човек беше защитена. снежен човек, полу-разтопен и вече сив и грозен заради мръсния, уличен софийски сняг, с локва кучешка урина от едната си страна. едно малко момче, порицано и навикано с грозни думи научи, че възрастните, които то трябва да уважава и слуша, са в правото си да го наранят и обидят защото е извършило углавното престъпление просто да бъде дете. един снежен човек се топи самотно под зъбатото софийско слънце, но със защитено достойнство!

а малоумната овца, майката на същия онзи малък престъпник трябва да събере сили да се събуди на следващия ден.

и да учи сина си, че света е прекрасно място.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s