Галерия

в дните шарени, в дни като днешния…

… в които и времето се чуди какво точно иска да бъде, се усещам, че съм като цвете, което има жизнено необходима нужда от много слънчева светлина, зад а функционира нормално, а мислите ми се оцветяват в синхрон с атмосферните условия навън. понякога домът ми ми се струва най-прекрасното и безопасно място на света, но дори зад стените на моята крепост се прокрадват лукавите пипала на 50-те нюанса гадна действителност. в дните шарени си давам стряскащата сметка в какъв страшен свят живея. в свят, в който акушерки пребиват бебета, защото им били ревяли. за точно този казус не знам коя от всичките чувства и емоции ме шокира повече – ужасът от деянието на тази зла жена или призивите да се отнесем с разбиране към нея, защото, видите ли, живеела била мизерно! наречи ме елементарна, ако желаеш. но не мога да потърся в душата си и грам съчувствие и емпатия към уж `бърнаута` на тази жена. познавам достатъчно хора, които са на прага на оцеляването си. и не познавам човек, който да няма достатъчно проблеми, заради които да прегори! но няма сила и лудост, която да оправдава подобен садизъм. просто няма! и не мога да оправдая въпросната акушерка, нито да изпитам грам толерантност към психическото й състояние, пък било то и мометно прегаряне. защото за насилие към дете – особено бебе, и особено изпълнено с такава дива злоба и агресия, както в този случай – оправдание няма. не може да съществува! и казвам това напълно осъзнато и отговорно, от позицията на човек, който е имал тъжния опит да достигне и преодолее доста тъмни и страшни кътчета от душата си. в дни като този недоумявам що за изрод би убил животно – ей така, за кеф, защото му пречи, или заради извратено удоволствие. куче. бременно куче, което е щяло да стане майка на бъдещи кучета-водачи на слепи хора. не мога да съм толерантна. и не искам! в дни като този е много лесно новините да ме шокират и отровят, и тогава бързам да избягам а терасата, за да си поема дъх на огромни, жадни глътки. лицата на хората, които срещам всеки ден. вежливите усмивки в ежедневието, които понякога ме карат да се запитам `а какво чудовище се крие в теб, а?` страх ме е. страх ме е синът ми в какъв свят, в каква държава расте и се развива, а отсеките на гадното чувство придобиват по-наситени краски, замисля ли се дали ще успея да го опазя, дали ще успея да го науча как сам да се пази, дали, ами, или… после, когато хипервентилацията се успокои, и слъчицето отново се покаже… кротвам и аз. и отово мога да изградя стъклеия купол, под който съм приютила всичко важно и ценно за мен. хората, които обичам и които обичат мен, прекрасните ми приятели. зеленото, което надушвам във вятъра. и домът ми, който отново се превръща в най-прекрасното място на света – с ветрилата по стените ми, с костенурката, която кротичко пуска балончета в терариума си, а с всеки изминал ден кучешкото й характерче се проявява все повече, с всяка пъпка и ново листенце по цветята ми, а най-големият шедьовър, който някога съм създавала, се прибира ухилен от училище, защото нямат домашни, и (понеже съм му обяснила за молекулите и как от свързването няколко елемента се получава чисто ново вещество) ме застрелва с въпрос: `мамо, а ако молекула на водата се свърже с молекула на хелии, водата ще полети ли като балонче?` и тихото на къщата, докато малкия спи, а часовникът в хола се конкурира с чуруликането на фонтанчето в градината да подслаждат тишината, докато пръстите ми заживяват свой собствен живот, създавайки нещо ново. другият начин да добявам плътност и вещество към прозрачния купол, който ме пази цяла, а душата ми – нахранена… моите цветни петна, които украсяват ежедневието ми… 715-ed1имам това кутре от зората на времето, но едва за втори път го влагам в картичка. синичка 🙂  отварянето е част от дизайна: 715-card-insert1обичам да работя с ръцете си, наистина, да експериментирам, да си играя, да изследвам докъде стигат възможностите ми. но не крия, че именно картичките са нещото, което ми носи много дзен в работата ми. следващата е вдъхновение от друг, подобен мой проект (който също се случи в леко тъжен, леко мъглив ден). снимката, обаче, ми е кофти – явно, това ми творенние е доста срамежливо и не обича да се снима: 815-draft😀 и като споменах цветни петна… да, все още флиртувам с полимерната глина, и, да, все още правя триизмерни образи на японските карикатури `чиби`. поредната доза полимерни хулигани – както с повечето еща, които наистина харесвам да правя, се чудя кое е по-големия фън – да ги изработвам или да ги снимам:

още един льо льъв 😀 бебè 😀 в компанията на батко си: polymer-two-lions1

нинджа! 😀

polymer-toyota-ninja1

специална нинджа, която, надявам се, ще краси ключодържателя с ключовете за колата – дружката ми наскоро взе книжка, така че това е моя поздрав към нея 😀 с идеята да бъде като нинджа на пътя – ловка и с рефлекси, но предпазлива. понеже мацката ще юрка тойота, се постарах да нарисувам емблемата, но платното ми за изява нямаше и сантиметър, така че май-май, не се получи като хората, ама идеята е важна 😀

та, така… шарените петна в ежедневието ми, малките камъчета, с които запълвам пукнатините в стената, която ме дели от грозното и страшното в света. отново избутах чудовищата в ъгъла, надявам се – за по-дълго време. 🙂

благодаря ти, че се отби при мен и ме изслуша. и пожелавам и на теб цветни петна, които да красят дните ти, на първи план пред всичко грубо, сиво и страшно.

прегръдки!

Нат

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s